Смисъл: След раздяла с момиче, често възниква “шлейф” на емоции, който не винаги е позитивен за нас. Ние често мислим за този човек и тези мисли по някакъв начин правят нашия живот по–малко наситен.

Решение: Времето лекува. (Рецептата е достатъчно надеждна, само че всяко нещо с времето си. Мен не ме устройва този вариант с това, че процесът е неконтролируем).

Решение: Техниката за понижаване на значимостта с помощта на субмодалностите (описана е нататък). Като понижиш значимостта до нулата, баланса ще настъпи практически веднага.

Решение: Чукаш още 10 други жени. Като активиращ момент се препоръчва изтриването на всички женски телефони от тефтерчето си. Същото направи и с другите сборници на информация (ICQ, например).

Извод: Всичко, което става с нас по някакви причина ни е необходимо. Всеки дискомфорт води до получаване на опит.

Как да повиша (вдигна) ранга си?

Смисъл: Освен очевидната увереност и безцеремонност, за наличието на висок потенциал, говори (най–малкото при мъжете) навикът да не закопчават няколкото горни копчета на дрехата или въобще, навикът да се ходи разкопчан. И обратно – плътно закопчаната дреха, тихия глас, а така също и навикът да се кръстосват ръцете, говорят за нисък рангов потенциал.

Решение: Да се зададе този въпрос след прочитането на всички (повтарям, на всички) трудове на Конрад Лоренц, Грегъри Бейтсън, Долник.

Решение: Рангът много хубаво се вдига с дясната ръка. И се спуска също.

Решение: Веднъж Стен Леон и Кирил Цветанов решили да си премерят ранговете. Премерили ги. На Стен бил по–дебел, а на Кирил по–дълъг.

Извод: Добре, че теорията на ранговете засега си остава само теория.

:) – Хайде да се хванем на бас на 100 евро, че аз сега ще ви поканя да пренощувате при мен, а вие ще откажете?

  
 Колко хубаво би било, ако животът протича наопаки. Първо трябва да умреш,за да свършиш тая работа и да се оттървеш. След това отиваш в старчески дом. Оттам те изхвърлят, защото си станал прекалено здрав, взимаш си пенсията и отиваш на работа. Там те посрещат със златен часовник, лимузина, къща с градина, всичко това в първия работен ден. Работиш 40 години докато станеш достатъчно млад, за да се радваш на почивката, която започва в университета. Пиеш яко, купонясваш и се готвиш за гимназията. После отиваш в начално училище, ставаш дете, играеш по цял ден, нямаш никакви отговорности, ставаш малко бебе, влизаш обратно, прекарваш последните си 9 месеца, плувайки в лукс с централно отопление, спа център, руум сървис при почукване по стената...
... и накрая свършваш като оргазъм.

Някога много, много отдавна в една далечна савана живеела млада лъвица. Тя обитавала не голяма джунгла, където имало и много други животни. Джунглата била обградена от едната страна с висока скала, а от другата имало широка река. Никой не знаел как лъвицата била попаднала там, но други лъвове така или иначе нямало. Доколкото си спомняла, тя живеела от най–ранното си детство съвсем сама. На нея й било много, много самотно. Когато отивала при реката на водопой, с надежда гледала към другия бряг – той бил тъй далече, а лъвицата много се страхувала от водата. Понякога ходила до скалата и дълго се мъчила да се изкатери по нея, но после спирала изморена, с тъга гледала нагоре – скалата била тъй непристъпна, че на нея чак започвало да й се върти свят от височината. И така ден след ден, месец след година, дълго бродила сама из джунглата си и й ставало все по–тъжно, и все по–самотно, че е затворена там и няма други лъвове около нея.

Веднъж докато лежала под сянката на една цъфнала акация, съвсем неочаквано й се сторило, че нещо ново и много хубаво скоро ще се случи. Някакво особено необикновено предчувствие дошло незнайно от къде и бавно завладявало душата й. Тя започнала да бяга като обезумяла из джунглата от скалата до реката, но все не можела да си намери място. Усещането, че скоро ще се случи нещо вълнуващо, желано, незабравимо упорито я преследвало и тя никак не можела да се отърве от него. Безпокойството я изпълнило цялата, започнала да трепери от нетърпение. И изведнъж отсреща на другия, далечен бряг, видяла нещо, което я развълнувало, сърцето й забило силно, някакво необикновено чувство я обхванало, разтърсило я, накарало я да спре. Вглеждайки се по-внимателно, най-после над спокойната повърхност на реката тя съзряла лъв – красавец. Той като че ли целият светел, сякаш бил направен от чисто злато и слънцето се оглеждало в него. Царствената му осанка, буйната му златна грива приковали нейното внимание, тя затаила дъх от изненада, яките му мускули, предизвикали трепет в нейното тяло. Лъвът също видял лъвицата и властно я погледнал със зелените си очи. Мравчици пробягали по тялото на лъвицата от неговия завладяващ поглед. Лъвът гледал през реката към лъвицата, без да откъсва поглед от нея и по някакъв вълшебен начин разбрал всичко за нея и за нейното злощастно състояние.

Изведнъж лъвът се засилил решително, скочил напред към нея, а пръските на водата го скрили от погледа й. Сърцето й започнало да тупти толкова силно, че щяло да изхвръкне от гърдите... Внезапен ужас обхванал лъвицата. Тя застинала от страх. Замръзнала като вкаменена. В очите й се появили сълзи. Но след няколко минути, златната лъвска грива се показала на повърхността на водата. Лъвицата изпитала чувство на огромно облекчение, камък й паднал от сърцето – лъвът уверено плувал по реката към нея. Когато лъвицата видяла лъвът толкова близко, я обхванало несравнимо възхищение. Бил великолепен. Скоро той излязъл на брега, отръскал се от водата и се отъркал гальовно в нея. Бил тук, до нея от дясната й страна и искал да я спаси, да й помогне да напусне малката джунгла и да отиде с него в необятните простори на саваната. Лъвът я близнал по муцунката, обърнал се с лице към реката и нагазил във водата. Повикал я след себе си. Лъвицата се свила, затресла от ужас. Тя толкова много се страхувала от водата! Нима той не знаел това? Но сега лъвът бил пред нея, бил редом с нея и сякаш я заразявал с хладнокръвието си, предизвиквал в нея чувство на увереност. Сърцето й знаело, че той е много мил, че може спокойно да разчита на него, че ще й помогне в трудните минути, които й предстоят. И тогава, преборвайки се със страха си най-после скочила след него. Те заедно заплували през реката, а лъвът през цялото време внимателно поддържал лъвицата над водата. Тя все по-уверено плувала към отсрещния бряг, лапите й плавно загребвали бистрата вода и в нея се смесвали множество чувства – и страха от водата, и смелостта на лъвът и увереност и възхищение и още нещо. Най-накрая те доплували, излезли от водата и тогава чувството на страх изчезнало напълно. Останали увереността и възхищението от силата и смелостта на лъва.

И те тръгнали към слънцето, което вече залязвало над саваната, свободни, силни, доволни и щастливи, предвкусващи удоволствието от предстоящия нов живот.

В най–първият момент на общуването е много важно да получиш първото “Да”. Още по–полезно е да получиш това “Да” три пъти! В техниките на NLP има такъв речев прийом, който се нарича трюизъм – това е очевидно твърдение, произнесено именно с цел да се програмира човека на “Да”. Сложно и оригинално е да бъде надхитрен добрия стар сократовски диалог или модела на положителната верига или метода на положителната асоциация... Или както и да го наричат. Смисълът: Ако човека 5 пъти подред каже думата “да”, то шестото се измъква от само себе си. Човешкото мислене е инертно и само заради това са възможни такива щуротии. – Мария ли се казваш? – В Пазарджик ли живееш? – В 12–ти клас ли учиш? – Познаваш ли директора на гимназията? – На бул. “България” ли живееш? Сега познай какъв ще бъде отговора на въпроса: “Мастурбираш ли?” Много прилича на това модела: “последователност на приемането”, която се състои в изказването на очевидни истини с които твоят събеседник вътрешно напълно се съгласява, обвързвайки ги в съединителни съюзи и предоставяйки в края това решение, което твоят събеседник е длъжен да приеме. Нищо сложно. Пример за флирта: Хит: – Здравей! Днес времето е хубаво, слънцето свети, твоите родители са заминали на вилата и ти ще излезеш на разходка с мен. Това е то.

Трима из една душа поехме ние още от първия миг след моето раждане пътя на живота. Когато за първи път съм се засмял в майчините скути от тоя смях съм се родил аз и съм поел по своя път в живота; когато за пръв път в майчините скути сянка на грижа е легнала на челото ми, от тая грижа съм се родил пак аз и съм поел своя път в живота; когато за пръв път в майчините скути съм заплакал, от тоя плач съм се родил пак аз и съм поел своя път в живота. Пътищата ни бяха различни. Оня, който се роди в първия ми плач, прекара живота си в сълзи. Само беди и неволи срещна той в света. Всичко му изглеждаше мрачно, небето за него бе винаги покрито с облаци, земята – оросена от сълзи. Той съчувстваше на всяка мъка, болеше го всяка неволя, страдаше с всяко нещастие. Той плака над чужди неуспехи и ля сълзи над чужди гробове. Оня, който се роди от моята първа грижа, премина живота под бремето на тежки грижи и грохна под тях. Той ту се тревожеше за правилния ход на слънцето, ту го измъчваше мисълта, защо земята не се върти в обратна посока, защо реките са криви, моретата – дълбоки, планините – високи? С дълбоки бръчки на чело той се спираше пред всяко явление и отдаваше всичките си сили за неговото решение, задълбочаваше се във всеки проблем, изправяше се срещу всяка трудност. И така вървеше в живота, превивайки се под бремето на грижите. Оня, който се роди от моя първи смях, премина през живота с усмивка на уста, гледайки на всичко с весел поглед и ведра душа. Той се смееше и над недостатъци и над добродетели, защото често добродетелта е много по–голяма слабост, отколкото всеки друг недостатък. Той се смееше и над високопоставения и над унизения, защото високопоставеният често е по–низщ духом, отколкото оня, когото гледа от високо. Той се смееше и над глупоста и над мъдроста, защото мъдроста много пъти е сбор от човешки глупости. Той се смееше и над лъжата и над истината, защото много пъти за хората истината е много по–тежка от лъжата. Той се смееше и над правдата и над заблуждението, защото правдата е често по–нетрайна от заблуждението. Той се смееше и над любовта и над омразата, защото любовта често е по–егоистична от омразата. Той се смееше и над скръбта и над радостта, тъй като скръбта често бива престорена, а радостта – много рядко. Той се смееше над щастието и над нещастието, защото щастието е винаги измамно, а нещастието – никога. Той се смееше и над свободата и над тиранията, защото свободата е често само гола фраза, а тиранията винаги е действителност. Той се смееше и над знанието и над невежеството, защото знанието има предел а невежеството е безпределно. Той се смееше над всекиго и над всичко, смееше се, смееше се, смееше се.... А когато изтекоха пълни шест десeтилетия (това било, казват, средната продължителност на човешкия живот), срещнаха се тогава тримата пътници, събраха се пак в същата душа, от която бяха поели в живота, и си дадоха равносметка за онова, което бяха видели по света през своя дълъг път. Пръв заговори оня, който бе носил грижите на целия свят: – Изморих ума си и изтощих душата си от мъка по хорските неволи. – Освободи ли поне хорат от тях, та да им стане по–леко? – Не, защото грижата е неразделен спътник на човека. Тя е предпоставка за човешкия напредък. Убедих се, че е истински грях спрямо човечеството да му се отнеме грижата. – А опозна ли поне живота през своя дълъг път? – Не, не можах глава да вдигна от грижи. След него думата взе онзи, който цял живот бе проливал сълзи: – Очите ми изтекоха от плач и душата ми се превърна в пустиня от скръб по човешките страдания! – И можа ли поне да изкупиш човешките мъки? – Не, страданието си остана между хората, защото казват, животът е страдание и без страдание няма живот. – А опозна ли поне тоя живот? – Не, сълзите замъглиха очите ми и аз не можах нито да видя, нито да разбера нещо. Взе думата и третият, който цял живот се бе смял: – Устата ме заболяха от смях – толкова смешно има сред хората и живота им. Колкото повече опознавах живота, толкова повече се смеех. Дори и сега, на стари години, когато се обръщам назад, умирам си от смях.